Едно интервю със Здравка Владова – Момчева, дългогодишен преподавател по български език и литература в БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон и постоянен автор на рубриката „Очи в очи“ за вестник БГ БЕН, Великобритания. Нейните разкази можете да прочетете в авторския ѝ блог – http://zdravkavm.blogspot.com/. За един съвременен будител на българщината във Великобритания ни разказва Никол Карлукова от Лондон.
109 години след първото честване на Деня на народните будители в Пловдив, на 2600 километра разстояние и 2 часа разлика се развива действието на историята, която ви разказвам. Историята на един от съвременните български будители зад граница, на един учител по професия, но най-вече по сърце, на един писател, по призвание и на един емигрант по съдба.
Съботен следобед, ясно небе и есенни слънчеви лъчи на 186-188 Queen’s Gate, Kensington, London (Куинс Гейт, Кенсингтън, Лондон) вятърът разпръсква разноцветните листа, паднали по тротоара, а горе, окачено се развява българското знаме. Зад ъгъла, се крие то – едно българско училище на британска земя. Като влезеш за първи път, минавайки по малкото коридорче към класната стая на госпожа Здравка Момчева, ако използваш малко повече въображение почти можеш да си представиш онези години, в които си се подпирал на стената в коридора по време на междучасието и си пиел сокче със сламка. Почти можеш да дочуеш звънец, който поставя началото на учебния час. Влизаш в класната стая, а там окачени портрети на български светци, творци, революционери. Скринове с десетки учебници и помагала, чинове и столчета и… духът на българското. Госпожа Момчева, която попълва таблицата с учебния план, докато аз се скитам из спомените от любимите часове по литература – ето така се срещнахме с нея.
След като мисията на “Български кариерен форум” спечели подкрепата на госпожа Момчева, тя се съгласи да разкрие някои от мислите и чувствата си пред нас.
— Как взехте решението да станете учител? Какво Ви мотивира?
— Този въпрос ме връща в детството ми, когато по времето на рецитал в края на учебната година, посочих на учителката си по английски репликата, която исках да кажа пред публиката: I want to be a Teacher, to teach my children nice… Но осмисленото, зряло решение, дойде по-късно, когато като студентка по Българска филология в Софийския Университет, имах възможност да контактувам с изключителни преподаватели и да водя часове по български език и литература в различни столични гимназии. Срещата с вътрешния свят на учениците и авторите класици, български и чужди, за които трябваше да преподавам, се осъществяваше чрез мен. Мисля, че точно този момент определи решението ми да стана учителка. Да накараш някого да заобича собствената си и световната култура, гледайки през твоите очи, е и огромна отговорност, която всеки, който избира тази апостолска професия, трябва да поеме.
— Напускайки родината, предполагахте ли, че дори и в чужбина ще имате възможността да преподавате на български пред българчета?
— Първо, никога не съм напускала страната си. Поне не духом. Невъзможно е, понеже по Божествен код съм си търновка и българка. Не робувам на стереотипите, разделящи ни на “домашни” и “външни” българи…
С вътрешната си нагласа привлякох това, което исках да ми случи. Не стана светкавично, но затова пък благодарността ми за този шанс, е огромна. Обичам професията си. Започнах да я практикувам и тук, във Великобритания, в английско училище, с английски ученици, които също много обичам. Работата ми с български деца дойде като награда за усилията ми да упражнявам своята професия, въпреки новите обстоятелства, които коренно промениха живота ми преди осемнадесет години. По принцип, нищо не предполагам. Искам. Работя в избраната посока. Постигам. Ако не се получи, значи не е трябвало да стане. Но не такъв е случаят с любимите ми български деца. Слава Богу!
— По какво атмосферата в класната стая в чужбина се различава от тази в България?
— Прекрасен въпрос! Смятам, че трябва да бъде задаван на всеки български учител, който работи с български ученици в чужбина. Класната стая тук Е България, с най-доброто от миналото, настоящето и бъдещето ѝ. Миналото ни гледа от портретите на нашите възрожденци и творци Будители. Настоящето пъстрее от картините и иконите, окачени по стените, и нарисувани от нашите талантливи деца. Бъдещето говори чрез самите тях – въпросите, които задават, мирогледа, който съграждат, културата, която трупат за времето, когато ще продължат самостоятелно напред в личния си път. Не се притеснявам да призная, че винаги, когато отивам на работа в БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон и когато отворя вратата на класната стая, аз я поздравявам. Не на глас. Вътрешно в себе си. Както човек говори с душата си. Защото всяка моя събота е завръщане у дома, където трябва да посрещна, прилаская и науча на добро своите гимназисти.
— Какви са най-големите трудности, с които се сблъсква един български учител извън родината?
— Лично за мен, това са времето и разстоянията. Времето, в което не можем да бъдем заедно, защото живеем в друга действителност, чуждоезична, чуждо настойчива, просто… чужда. В моя случай това са дните от събота до събота. Цяла седмица без българския, чрез който само и единствено можем да бъдем себе си. А разстоянията са изпитанието, което всички преодоляваме именно заради това – да бъдем заедно, да говорим, пишем и четем на български. Никакви други трудности не ме притесняват.
— Ако имахте вълшебна пръчка и можехте да „омагьосате“ образователната система в България, какво бихте променили и какво бихте запазили?
— С магии няма да се оправим. И без това, вече толкова години, се въртим в една нелепа магия. Българското образование трябва да остане Българско!
Не можеш да възпиташ гражданин на света, ако първо не създадеш национален гражданин. Това е жизнено важната идея, която липсва в концепцията на нашето образование.
Защо им е на децата да учат за чужди традиции, след като не познават родните? Как да усетят какво е милосърдие, щом не им се вменява милост към своите? И по кой начин да бъдат толерантни към другите религии, ако не разбират тази, в която са родени?
Затова, на първо място е жизнено необходимо да се изучават българският език и българските автори, без да се изхвърлят класиците ни, без да се пренебрегват средновековните ни писатели и литература, без да се окастря нищо от това, което ни е дадено като култура! Това е основата! Всичко останало е вторично. То може да бъде изучавано и по интереси. Затова има университети, в които всички студенти, които желаят да разширят познанията си за чуждото, свободно могат да го направят. Глаголът studeo означава „уча, образовам се сам“. Но докато не си научен да се образоваш сам, тези които ще те водят по пътя ти, трябва да бъдат смислени и отговорни. Онези, които посмяват да посегнат на изконното човешко право на децата да бъдат първо българи, а после граждани на света, за мен са душеграбители. Към такива, мога само да отправя отново думите на нашия духовен Отец Паисий Хилендарски „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи!“, а от себе си да добавя – нямаш ли своето си, нищо нямаш!
— Мислите ли, че българските Ви ученици страдат, поради факта, че не живеят в родината си?
— Не го мисля. Зная го. За мен, носталгията е генетичен феномен. Никога не можеш да я превъзмогнеш, поради зова на кръвта.
Изборът да живеят или да бъдат родени в чужбина, не е личен за моите български ученици. Тук те трябва да говорят друг език в ежедневието си, да се доказват като различни, да успяват. Затова България остава и може би винаги ще бъде най-чувствителната територия в техните души. Там е уютът, любовта на вечно липсващите им близки, храната, слънцето, свободата, приятелите. Имам и ученици от смесени бракове… именно те, “наполовина българите”, ми дадоха най-важния урок в моята професия, а той гласи:
Не можеш да обичаш, без да изпитваш уважение.
Ето какво ми каза веднъж моята ученичка (майка – българка, баща – французин)
Българският език ме изпълва с такова благоговение, дори само със звученето си, че не бих си позволила да изкажа мръсна дума на него, за да не го оскверня.
Уважението е факторът, който прави една любов истински пълноценна. Добре е да се замислим, когато „обичаме“ България снизходително.
— Какви кариерни възможности смятате, че българските работодатели трябва да предлагат, за да успеят да привлекат младите българи, на които в момента преподавате?
— Ако българските работодатели наистина искат да привлекат млади българи, живели и образовани в чужбина, те трябва да бъдат в крак с времето, в което живеем. А то е изключително динамично, конкурентно и най-важното – отворено към хиляди други професионални избори за реализация. Нужни са честност и практическа гъвкавост, която да компенсира невъзможността с някаква друга привлекателна възможност. Например, ако заплатите, които българските фирми предлагат, не са конкурентноспособни на западния стандарт, но все пак осигуряват прилично съществуване на специалистите, решили да се върнат у дома, то нека работодателите да добавят екстри, които да бъдат по някакъв начин интересни и привлекателни за младите хора – екскурзии в различни дестинации на България, ваучери за пазаруване с някакво намаление в определени магазини, еднократни парични бонуси за най-изявените в бизнеса, безплатни квалификационни курсове за служителите и други от този род. От живота тук, във Великобритания, усвоих още една мъдрост, а именно:
не е задължително да си постоянно материално жадуващ човек, но е важно, да имаш насреща си система, която да ти даде възможност да надграждаш себе си.
— Каква е връзката Ви с вашите ученици и какво бихте искали те да знаят за България?
— Връзката ми с моите ученици в емоционален аспект е космическа, а иначе – до живот. Не преувеличавам, нито пък се питам защо това е така. Просто това е моят вътрешен свят. И понеже езикът ни е изключително богат и носител на изконна мъдрост, бих използвала една по-точна, старинна дума от него – мир – моят вътрешен мир. Постигам го чрез излъчване на любов и уважение към тази апостолска професия, които възпитавам у децата.
Колкото до България, бих искала да запомнят от мен три неща:
- Ние нямаме друга родина, освен България, затова трябва безусловно да я обичаме и винаги да правим добро за нея.
- Да не говорим лошо за страната си, защото това се равнява на богохулство и липса на уважение към самите нас.
- Да бъдем добри българи, където и да се намираме по света, каквото и да се случва в личния ни живот. Така даваме пример на другите да бъдат съвестни граждани на страните си и пълноценни граждани на света.
— Как се справяте с тежката задача да развивате творческата си дейност на български език във Великобритания? Къде намирате вдъхновение?
— Това нито ми е тежко, нито го виждам като задача. Аз съм творец и ще бъда такава, където и да се намирам, каквото и да бъда принудена да правя от обстоятелствата и превратностите в личната ми съдба.
Българският език е моят изконен, сърдечен и интелектуален багаж.
Единственото богатство, което никой никога не може да ми отнеме. Какво благословение, нали? Затова съм благодарна, че тук, във Великобритания, вече повече от 10 години, аз имам шанса да бъда постоянен автор на вестник “БГ БЕН”, където списвам своята рубрика „Очи в очи“. Това ме накара да живея пълноценно и да пресътворявам живота си, а вярвам и живота на други българи, избрали да пребивават в тази страна. Моята земна, насмешлива или тъжна гледна точка, представя света, който обитаваме такъв, какъвто е – много лош и все пак трогателно добър понякога.
Колкото до вдъхновението – то е навсякъде – стига да бъдеш достатъчно творец, за да го вдъхнеш в себе си.
— И като за финал – с какво бихте искали да Ви запомнят Вашите ученици и читатели?
— С всичко, което съм написала, пиша и ще пиша за тях и само за тях, моите сънародници. И още, с моя вулканичен, горещ и гальовен, силен и нежен, български език, с който съм благословена да говоря, разказвам и будя. С моите стихове и разкази – съвременни притчи – в които показвам усмихнатите или разплакани лица на живота. И с онова, което създавам в момента, докато изпълнявам мисията си на воин и книжовник за своя народ в големия чуждоезичен свят, който би бил беден без българското.
Така завършва нашето интервю с един съвременен народен будител на територията на един иначе буден остров, който понякога има приспивно действие. Приспива българското у нас неусетно, оставяйки ни вечно търсещи отговора на въпроса – кой съм? Дано тази история, за уважение, обич, ценности и за България, която тече във вените ни, се докосне до вечно търсещите и обичащи ученици у нас. Ученици, които с времето се превръщат в учители, а именно учителите са тези, които отварят прозореца на света и вдъхват надежда и сили в невинните очи на младостта. Призивът е повече от очевиден – да се научим да уважаваме България отново. Нека събудим будителите у себе си.
Честит празник, Будители!
